амбиции, приятелства, блог статия, гост блогър, любопитно

Снимка: thenextweb.com

За амбициите и приятелствата – една тема за размисъл от гост автора Силвия Бейрийска*

Много често сме чували родителите ни да казват „Учи, за да станеш голям човек“ или „Недей да дружиш с този или онзи, те не са от твоето тесто“ и прочие. Според много психолози думите и наставленията на родителите ни се проектират и стават определящи по един или друг начин по-нататък в живота ни.

Дали това е причината за стремежа ни в бъдеще да се насочваме към среди, които са „достойни“ за нас и по този начин да се отдалечаваме от корените си и средата ни на комфорт?! Не бих могла да отговоря твърдо на този въпрос. Но се надявам да накарам всеки от нас да се замисли над това – какво всъщност искаме и дали то е реално, и наистина кооперира с нашата същност?

Ако например произхождаме от едно средностатистическо семейство, от малък град, с приятели и среда, в която се чувстваме себе си, т.е. комфортно и след години отиваме в голям град, завършваме добър университет, назначени сме на добра позиция в голяма компания и изведнъж решаваме, че „заслужаваме“ повече. От този момент досегашната ни среда на комфорт и приятели остават зад гърба ни, тъй като ние вече сме „нещо повече“ и „те вече не са достойни за нас“. Стремежът ни е насочен към обграждане с друг кръг от хора, които считаме за по- подходящи, предвид новия ни социален статус, материално положение, знания, самочувствие.

На пръв поглед усещането ни е, че се чувстваме добре и в „свои води“, и в момента, в който отидем на гости при родителите си или се видим със „стари приятели“, това вече не е нашата стара зона на комфорт, а място, на което се чувстваме дискомфортно. Излиза, че няма какво да си кажем с тези хора, защото те са част от един друг етап от живота ни, който ние считаме за отминал. Чувстваме се добре сред новата „наша“ среда и се стремим непрекъснато да попадаме в кръг от хора, които са с „мечтания“ житейски стандарт, постигнали големи резултати, но с времето осъзнаваме, че нещо липсва и че всъщност, и тук не се чувстваме съвсем „на място“. Че стремейки се към определена среда, загърбваме това, което ни носи комфорт в моменти на нужда.

За съжаление това става ясно…когато моментът на нуждата настъпи! А той настъпва – рано или късно.

Какво се случва и защо това е така?

Когато се лишаваме с лека ръка от нещо в името на друго, то трябва да си дадем сметка дали второто ще ни даде наистина това, към което се стремим и дали ще оправдае очакванията ни.

Другото нещо са приоритетите: амбициите в случая заглушават напълно необходимостта ни от приятелско взаимодействие, от срещите ни с хора, които ни карат да се чувстваме добре. Така изпадаме в едно междинно състояние на отдалеченост от корените си и в същото време липса на пълна удовлетвореност от това, което сме в момента и което си мислим, че сме постигнали. На този междинен етап се оказва, че сме останали без хора до себе си, на които да разчитаме и които биха били с нас в труден момент. Ето защо преди да си поставим за цел да станем част от нечий изксутвен свят е добре да се замислим за цената, която трябва да платим и дали това е нещото, което наистина искаме.

*Силвия Бейрийска: по образование съм икономист и организационен психолог. Повечето теми са базирани на опита ми /житейски и професионален/, както и на мои лични наблюдения.





loading…


loading…